Леля Пена и бай Станой бяха пенсионери и едва свързваха  двата края с нищожните си пенсийки. Цял живот се трудиха неуморно, от тъмно до тъмно и все чакаха да дойдат и по-добри времена за тях,  но... В магазините имаше много хубави неща, но само ги гледаха. Бай Станой намрази магазините, че и магазинерките и  спря да пазарува. Сутрин леля Пена вземаше чантичката и обикаляше квартала за по-евтини покупки. А по телевизията се въртяха до втръсване едни и същи реклами за колбаси, месо, дъвки, шоколади и тоалетна хартия.
Ееех, като заразгъвали една хартия и на бай Станой му се прииска малко лукс. Стига се е бърсал с нарязани вестници. И реши да се примоли на леля Пена да разпусне поне веднъж и те да се почувстват българи.

-          Ти луд ли си? Да дам 4-5 лева за нищо. – разгневи се старицата.

После поомекна и каза:

-          Добре, ще ти купя, но от тази по 1 лев.

И  се запъти към магазина.

По-късно бай Станой взе доволен топче от мечтаната хартия и реши да я използва.

По едно време се чуха викове и дълга псувня. Леля  Пена отвори вратата на тоалетната и се зачуди да се ядосва или  да се смее. Бай Станой като решил да се забърше, хартията се разкъсала, станала на каша и изцапала ръката му. Тръснал я да се освободи от фалшивата хартия, но я ударил на плочките на стената. От болка  бързо лапнал изцапаната си ръка. Също като във виц.

-          Моля те, дай ми вестник и вече никога не купувай тоя лукс.

Леля Пена тръгна да търси вестник, мърморейки:

-          Какви времена доживяхме... Една тоалетна хартия, която за нищо не става да е колкото цял хляб...